През гората...

Или как книгите и филмите повлияват ужасно много на сънищата ми....


Беше тъмно и студено.Мъглата лепнеше по дрехите и косите на жената, която тичаше през гората.
Злокобна, гъста, черна гора.Беше здрач.Виждаше лекия процеп небе над балдахина от дървета над нея, когато погледнеше нагоре въпреки лудешкия си бяг.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите!Туптеше толкова силно, че чак чувстваше пулса в очите си.Имаше чувството,че от напрежението ще се пръсне цялата...и чувстваше, че така ще е най-добре за нея.
Закачаше роклята си на алчни клонки, дереше ръкавите и ръцете си в тръните на подли храсти, а дърветата лукаво бяха изпружили корените си с цел да я препънат, сякаш знаещи, че тя ще тича за живота си точно в тази нощ.

Тичаше и чуваше стъпките на преследвача зад себе си.Желанието за живот, което я изпълваше й даваше сили да продължава да тича.Но усещаше как вече силите я напускат и тя започваше да забавя крачка.
Накрая се препъна и се строполи на земята.Остана леко приседнала, неподвижна, притихнала в очакването на внезапно връхлитащата я смърт.Но тя така и не дойде.Стъпките на преследвача бяха затихнали.Лъч надежда озари лицето й.Тя се изправи и пак затича.Но изведнъж кръвтта й се вледени, когато отново усети присъствието на преследвача, чу стъпките му.Беше по-близо...
Погледна назад.Не знаеше защо.Някакъв истинкт я караше да се обърне.Искаше да направи остър завой на обратно и да се върне там от където беше тръгнала.В миг осъзна, че тя беше забравила къде е старта на лудешкия й бяг.В този момент се бърна и се закова на място.Зениците в зелените й очи се разшириха от ужаса, който изпитваше.Искаше да изкрещи, но някак си гората я караше да пази пълен покой.Само задиша тежко очаквайки присъдата.
Той беше пред нея.Висок, строг, непроницаем.Мъртвешки бледата му кожа сякаш просветваше в тъмното...рубинените му ириси също.Изпъкналите му скули придаваха голяма острота на чертите му.Жадния му поглед беше впит в нея,наблюдаваше всяко нейно вдишване, всяко нейно примигване, всяко нейно неволно инстинктивно движение.
Стоеше и я гледаше.След минути, които й се сториха дни, той най-накрая проговори с изкусителния си топъл глас:
-Много си издръжлива в тичането!-отбелязвайки това, той се премести стъпка към нея.Тя бе толкова вцепенена от страх, че дори не забеляза.- Как да ти обясня...не искам да те убивам...роклята ти е твърде хубава за да я цапам с кръвта ти. - Бърз поглед по черната й рокля, което се сливаше с гората около тях.След това той се усмихна...но не проста, любезна усмивка с цел подмамване на жертвата.Беше топла, загрижена, някак шеговита.
Това я окопити:
- Какво искаш от мен тогава?Ако не да изсмучеш живеца в мен?Какво тогава?
- Ела с мен, ще ти покажа.-каза той и доверчиво й подаде ръката си.
-Никъде няма да ходя с теб!
-Със или без твоето съгласие пак ще дойдеш!-каза остро той и пристъпи още към нея.Този път тя подскочи като ужилена и се затича в обратната посока, крещейки всички възможни думи изразяващи отрицание, за които се сещаше в момента.Но знаеше, че няма шанс.Усети как ръцете му я хващат като ментгеме около кръста и я пременаха с лекота през едното му рамо.Позицията й беше такава, че усещаше сладкия му дъх в косата си, докосваше студените му гърди с бузата си.Знаеше, че не може да се съпротивлява.Осъзна, че сърцето й не бие толкова силно.Тя не се страхуваше.Усещаше единствено сълната му ръка през кръстта си...