Вампир

Пак вдъхновена от книгите започнах да се замислям кое в моя живот (и в живота на моите приятели) ме кара да се чувствам зависима от нещо, както вампирите са зависими от кръвта.
Когато не се хранят те посърват, уморяват се, стават нервни и раздразнителни.А само една капка кръв може да ги върне към нормално състояние.
Така съм аз спрямо цигарите.Грозно е да призная, че аз и моите приятели сме пристрастени към тях.Казваме "Можем да оцелеем без цигари!", но все пак нямаш търпение да бие звънеца обявяващ края на часа, за да запалиш от димящата благина.Да вдишваш дима й, да усеща вкуса й...и една дръпка не ти стига.Жадуваш за още...да чувстваш как смъртоносната мъгла се разстила из дробовете ти.Да не говорим за седмици наред без да усещаме тънките конусовидни отрови между пръстите си!
Какво ли не правим за да се сдобием с десетте минути блаженство...рискуваме доброто си име пред хората, рискуваме да развалим отношенията с родителите си, дори с приятелите си...и за какво?!Да миришем на тютюн, да навредим на себе си, да ни пожълтее кожата и да си изхрачим дробовете, когато станем на 60!
Само заради десетте минути блаженство!
Можем ли да наречем цигарите нашата чаша кръв?Можем ли да се отнасяме към нещо толкова вредно, като към нещо животоподдържащо?Не изглеждаме ли жалки и слаби в очите на другите?А защо го правим?Защо изобщо сме запонали с лошия навик?
Въпроси, на които не можем да отговорим...на някои-защото нямаме отговори, на други-защото ни е срам да признаем слабостта пред себе си.
Докога?Докато заприличаме на пушещи скелети?
Мда...някой ден може и да се осъзнаем, и да спрем да вредим на всички с нашия дим.Можем да се научим да заобикаляме порока, да станем полезни в още едно отношение...А до тогава...кой знае....

През гората...

Или как книгите и филмите повлияват ужасно много на сънищата ми....


Беше тъмно и студено.Мъглата лепнеше по дрехите и косите на жената, която тичаше през гората.
Злокобна, гъста, черна гора.Беше здрач.Виждаше лекия процеп небе над балдахина от дървета над нея, когато погледнеше нагоре въпреки лудешкия си бяг.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите!Туптеше толкова силно, че чак чувстваше пулса в очите си.Имаше чувството,че от напрежението ще се пръсне цялата...и чувстваше, че така ще е най-добре за нея.
Закачаше роклята си на алчни клонки, дереше ръкавите и ръцете си в тръните на подли храсти, а дърветата лукаво бяха изпружили корените си с цел да я препънат, сякаш знаещи, че тя ще тича за живота си точно в тази нощ.

Тичаше и чуваше стъпките на преследвача зад себе си.Желанието за живот, което я изпълваше й даваше сили да продължава да тича.Но усещаше как вече силите я напускат и тя започваше да забавя крачка.
Накрая се препъна и се строполи на земята.Остана леко приседнала, неподвижна, притихнала в очакването на внезапно връхлитащата я смърт.Но тя така и не дойде.Стъпките на преследвача бяха затихнали.Лъч надежда озари лицето й.Тя се изправи и пак затича.Но изведнъж кръвтта й се вледени, когато отново усети присъствието на преследвача, чу стъпките му.Беше по-близо...
Погледна назад.Не знаеше защо.Някакъв истинкт я караше да се обърне.Искаше да направи остър завой на обратно и да се върне там от където беше тръгнала.В миг осъзна, че тя беше забравила къде е старта на лудешкия й бяг.В този момент се бърна и се закова на място.Зениците в зелените й очи се разшириха от ужаса, който изпитваше.Искаше да изкрещи, но някак си гората я караше да пази пълен покой.Само задиша тежко очаквайки присъдата.
Той беше пред нея.Висок, строг, непроницаем.Мъртвешки бледата му кожа сякаш просветваше в тъмното...рубинените му ириси също.Изпъкналите му скули придаваха голяма острота на чертите му.Жадния му поглед беше впит в нея,наблюдаваше всяко нейно вдишване, всяко нейно примигване, всяко нейно неволно инстинктивно движение.
Стоеше и я гледаше.След минути, които й се сториха дни, той най-накрая проговори с изкусителния си топъл глас:
-Много си издръжлива в тичането!-отбелязвайки това, той се премести стъпка към нея.Тя бе толкова вцепенена от страх, че дори не забеляза.- Как да ти обясня...не искам да те убивам...роклята ти е твърде хубава за да я цапам с кръвта ти. - Бърз поглед по черната й рокля, което се сливаше с гората около тях.След това той се усмихна...но не проста, любезна усмивка с цел подмамване на жертвата.Беше топла, загрижена, някак шеговита.
Това я окопити:
- Какво искаш от мен тогава?Ако не да изсмучеш живеца в мен?Какво тогава?
- Ела с мен, ще ти покажа.-каза той и доверчиво й подаде ръката си.
-Никъде няма да ходя с теб!
-Със или без твоето съгласие пак ще дойдеш!-каза остро той и пристъпи още към нея.Този път тя подскочи като ужилена и се затича в обратната посока, крещейки всички възможни думи изразяващи отрицание, за които се сещаше в момента.Но знаеше, че няма шанс.Усети как ръцете му я хващат като ментгеме около кръста и я пременаха с лекота през едното му рамо.Позицията й беше такава, че усещаше сладкия му дъх в косата си, докосваше студените му гърди с бузата си.Знаеше, че не може да се съпротивлява.Осъзна, че сърцето й не бие толкова силно.Тя не се страхуваше.Усещаше единствено сълната му ръка през кръстта си...